Автор: Александър Дечев
Бившият капитан на Черно море Станислав Стоянов навършва 50 години днес. 13 от тях той отдава на „моряците“ като футболист, а след това дълго години е треньор в детско-юношеската школа на клуба, на която днес е директор. Винаги е бил сред любимците на феновете на „моряците“ заради своята отдаденост, универсални качества, раздаване на терена и скромност. Като юноша стартира във Вълчи дол, от където са родителите му, следват периоди в Добруджа и ЦСКА. Първите си пет сезона в мъжкия футбол играе при добричлии, а от 1999 до оттеглянето си през зимата на сезон 2011/12 защитава цветовете на Черно море. Играе паметни мачове в Европа, като най-запомнящият се е срещу Щутгарт в Германия, където извежда отбора с капитанската лента и до 83-ата мин. със съотборниците му водят с 2:0, но в края допускат изравняване и се разминават с класиране в груповата фаза на Купата на УЕФА. С варненци е бронзов медалист през сезон 2008/09 г. Има над 250 двубоя за „зелено-белите“ и над 360 като цяло в професионалния футбол.
Стоянов се съгласи да отговори на въпросите на информационна агенция „Черно море“ от Париж, където посреща празника със семейството си.
– Г-н Стоянов, на каква възраст се запалихте по футбола, имаше ли вариант да започнете в друг спорт и къде бяха първите ви стъпки?
– Първите ми стъпки бяха във Вълчи дол – градчето, в което аз съм израстнал и съм бил до пети клас с моите родители. Там стартирах като дете, във втори клас бях когато започнах по-активно да тренирам футбол. Друг спорт не е имало в никакъв момент като вариант за мен, така че колебания не са били на дневен ред. Винаги футболът е бил на първо място за мен. Мечтата ми е била да играя професионално, така че успях да я постигна. След Вълчи дол тренирах една година в юношите на Добруджа, след което ме взеха в ЦСКА. От там ме искаха много, прекарах четири години в школата им. Треньор при „червените“ ми беше Спас Джевизов, а Димитър Марашлиев беше директор. В един момент при юношите ни водеше и Борис Гаганелов.
– При кой треньор дебютирахте в мъжкия футбол и какво си спомняте от първия двубой?
– Първият ми треньор в професионалния футбол беше Кольо Марков през 1994 г. Той беше наставник на Добруджа в „А“ група. Аз току-що бях завършил училище – юни1994 г. В края на август подписах първия си трудов договор с ФК Добруджа. След което пет години играх там в „А“ група, имам около 100-ина двубоя. Дебютът ми беше срещу Берое в Стара Загора. Бихме с 2:0 като аз отбелязах втория гол, а преди това Диян Божилов бе открил резултата. Няма да го забравя този мач. Това ми беше дебюта и то изключително щастлив. На 18 години да започнеш като титуляр и да вкараш гол е доста запомнящо се. Никога няма да го забравя.
– Играете пет години за Добруджа. Как определяте периода си там и кои бяха запомнящите се мачове и успехи?
– Това бе отбор, в който имаше много добра сплав от стари и млади футболисти. В състава бяха Светослав Тодоров, Милен Петков, Галин Иванов – все момчета, които направиха имена в професионалния футбол, и то доста сериозни. Имаше комбинация с по-опитни играчи. Добруджа беше отбор, който се справяше доста добре и прилично в „А“ група. Имаме много хубави моменти в Добрич, добри мачове. Тогава играехме срещу ЦСКА, Левски, Етър, в които имаше много добри футболисти – някои от тях преди това бяха играли на световното в САЩ. Те през 1995-1996 г. се върнаха в отборите. Спомням си в Етър играеха Трифон Иванов, Илиян Киряков, да не говорим кои бяха в ЦСКА и Левски. Имаше силни отбори с много изявени български футболисти.
– През 1999 г. преминавате в Черно море в „Б“ група. Как се стигна до трансфера на „Тича“ и кой треньор ви привлече?
– Потърсиха ме. Аз бях малко скептичен, защото Черно море беше в „Б“ група тогава, а аз идвах от 100-ина мача в „А“ група. Мислех, че ще е крачка назад за мен. Но тогава в ръководството бяха Божил Колев, Марин Парушев, Христо Асенов беше изпълнителен директор, треньор беше Ради Здравков. В онзи момент имаше много сериозна организация в Черно море и се знаеше, че отборът ще се бори за влизане в „А“ група. Мога да кажа така – тогава направих крачка назад, за да направя впоследствие няколко крачки напред. И съм много щастлив от избора, който направих в онзи момент. Защото наистина бях на кръстопът. В Добруджа нещата вече бяха много зле – организационно, финансово и във всякакъв аспект. И реших да дойда в Черно море, като това според мен е един от най-силните ми ходове в живота въобще като решения, които съм взимал. Защото след идването ми в Черно море до ден-днешен съм имал изключително щастливи и добри моменти. Тук срещнах и моята жена Звезделина, която е плътно зад мен във всичките тези 26-27 години. Имаме прекрасно семейство, за което й благодаря. Получавал съм страхотна подкрепа през всичките години и като футболист, и сега като треньор и ръководител.
– Играете 13 години на „Тича“ – отдаденост, която в днешни дни рядко се случва. Какво ви накара да останете верен на този клуб толкова години и искате ли да кажете нещо на феновете?
– Първо, за мен Варна е най-хубавият град в България. Черно море е отборът, който винаги ще бъде в моето сърце. Срещнах изключителна подкрепа във всичките тези години от фенове, от ръководство. И до ден-днешен, толкова години след като съм приключил, има хора, които ме спират по улиците и по заведения, поздравяват ме. Това значи, че аз по някакъв начин съм допринесъл за клуба с моята игра и отдаденост. Просто за мен Черно море е кауза и мисия. Може да прозвучи малко клиширано и да са малко силни думите, които казвам. Но след 26 години искам да кажа едно огромно благодаря на феновете. Защото аз и до ден-днешен виждам лица, които преди 26-27 години са били на стадиона и са ме подкрепяли. Сега ги срещам на улицата и те продължават да са зад мен и да ме подкрепят като треньор и директор на школата. Знам че те са по-различни от всички други фенове в България и ще ви кажа защо. Те са до отбора дори и в лошите моменти. Защото истинският фен е фен, когато е зад тима си в трудните моменти. Всеки знае, че когато отборът върви е много лесно да го подкрепяш. Но истинският фен се вижда най-вече в трудните моменти. Какъвто е и сега на „Тича“. През тези 12-13 години като футболист сме имали много трудни моменти, но винаги сме усещали търпението и подкрепата от страна на привържениците. Те сега по същия начин трябва да покажат тази подкрепа и да имат търпение, защото моментът за Черно море е труден и преходен. И аз съм сигурен, че благодарение и на тях клубът ще излезе от тази ситуация.
– С „моряците“ минаване през най-различни периоди – от „Б“ група, през солидни спонсори, после сте на прага на фалит, следва стабилизиране, участие в Европа, медали. Какво ви мотивираше винаги да сте в тима?
– Отново ще акцентирам на подкрепата. Във всеки момент в който излизах и виждах как феновете подкрепят мен и отбора, това много ме мотивираше. Просто исках Черно море винаги да се представя добре. Когато съм излизал на терена, никога не съм мислил за договори и за пари. Единственото нещо, което съм искал, е Черно море да се представи по най-добрия начин и да победи. Това е било моето верую, моята мотивация.
– Кои са най-паметните ви моменти с екипа на Черно море?
– Когато Черно море участва в евротурнирите, това за мен са най-сладките, най-хубавите, най-паметните моменти. Защото идването на отбори от ранга на Сампдория, Макаби (Нетаня), ПСВ Айндховен, Щутгарт – това са моментите на Черно море, които остават завинаги в историята. Да, третото място след над 50 години чакане е много важно за феновете и за клуба като цяло, но когато доведеш отбори като тези, които изброих, тогава наистина се вижда, че Черно море е фактор в българското първенство. Това са за мен най-паметните моменти.
– Бяхте на крачка от отстраняване на Щутгарт и влизане в групите на Купата на УЕФА, след като водихте с 2:0 в Германия 10-ина минути преди края, но допуснахте изравняване. Връщате ли се често към тази среща и какво не ви достигна, за да удържите до края и да направите сензацията?
– Връщам се, разбира се. Винаги на 2 октомври се сещам за този момент. В този двубой не ни достигнаха опит и рутина, каквито ние нямахме към онзи момент. Ние имахме много добър отбор, страхотен колектив, страшно силен състав като цяло, но нямахме рутина и опит, които ни трябваха тогава. Просто рядко играехме в евротурнири. Това не ни достигна. Иначе от към раздаване, откъм колектив, откъм поведение срещу Щутгарт мога да кажа, че бяхме почти перфектни до последните 10 минути, в които и чисто физически не ни стигнаха силите, за да успеем да отстраним толкова силен обор с толкова класни футболисти.
– С Никола Спасов станахте трети през сезон 2008-2009, играехте няколко пъти и в Европа? Как определяте работата си с него?
– Един изключителен специалист, един страхотен човек. Той познаваше много добре футболистите си. Беше наясно във всеки един момент кой играч в даден мач да ползва. Имаше страхотен нюх и интуиция кой е в оптимална форма и кой ще му свърши работа. За него само мога да кажа,че беше един уникален човек и много добър треньор. Най-хубавите моменти в Черно море за мен бяха докато той беше начело на Черно море.
– Кои други треньори оказаха важна роля за кариерата ви?
– Ради Здравков беше човекът, който като дойдох на „Тича“ ми гласува доверие като нов футболист, идващ от друг отбор. Илиан Илиев, с който първо играхме, а после ми беше треньор – с него сме имали добри моменти. С Велислав Вуцов също имахме добри моменти. С Ясен Петров. На всички треньори, с които съм работил, мога да благодаря за шанса, който са ми дали.
– Славехте се като универсален футболист, играейки на различни постове. Все пак коя е вашата „оригинална“ позиция и къде се чувствахте най-добре?
– Най-силно играех като опорен халф, в някои моменти и като десен краен защитник. Това са двете позиции, на които бях най-полезен. В юношите на Добруджа и ЦСКА бях доста по-офанзивен. Играех като крило, а в някои моменти и като втори нападател. Дори вкарвах и доста голове в юношеските години. Но с течение на времето нещата се промениха и силата ми беше да отнемам топките и да бъда по-агресивния човек.
– Имахте ли сериозни контузии през кариерата?
– Имал съм. Помня, че когато Ясен Петров беше треньор на отбора имах едно скъсване на вътрешната глава на прасеца. Това е изключително специфична контузия, която много трудно минава и се възстановява. Два месеца бях извън строя. Имах и едно разкъсване частично на вътрешната връзка на коляното, която също ме изкара за три месеца от строя. Това са по-сериозните. На фона на начина, по който играех аз – винаги на тренировките и в мачовете се стараех да бъда на 150 процента и да давам всичко от себе си, пак може да се каже, че съм се разминал с по-леки травми.
– Имате над 250 мача за „моряците“ и общо над 360 в професионалния футбол. На какво се дължи това дълголетие?
– Аз обичах да спазвам режим. Начинът ми на живот беше така настроен, така направен, говоря и за съня, и за храната – всичко бе подчинено на футбола. Това до голяма степен ми даде възможност да съм на терена до 35 години и да изиграя толкова много двубои в професионалния футбол.
– Отказвате се на 35 години. Каква бе причината и можехте ли да поиграете още?
– В онзи момент вече влизах по-малко да играя. Усещах, че чисто функционално и физически мускулатурата ми не издържаше на тези натоварвания. И исках хората да ме запомнят така както съм бил в най-добрите си години, в най-оптималната си форма. Когато човек вече не е същият, не може да дава това, което е било преди, не се отива в правилна посока. Първите и последните впечатления са доста силни и запомнящи се. Трябва човек да остане в съзнанието на феновете и близките с това, което е правил по най-добрия начин. Затова и така прецених и реших да спра.
– През годините имало ли е интерес от някой от големите клубове в България или от чужбина към вас и можеше ли да се стигне до трансфер?
– Имаше в някакъв момент. Ради Здравков когато беше в Локомотив (София), в силните му години, ме искаше там. Имаше интерес и от кипърски отбори. Но аз предпочетох да остана във Варна и да бъда верен на Черно море. Така го усещах и така прецених. Не съжалявам за абсолютно нищо, което ми се случи във футбола.
– След като окачихте обувките изкарахте треньорски курсове и поехте работа като треньор в школата на Черно море, на която днес сте директор. Искал ли сте да опитате и в мъжкия футбол или идеята ви винаги е била да работите с деца?
– Ако трябва да бъда честен, в самото начало когато приключих и започнах курсовете имах желание да се занимавам с професионален мъжки футбол. Но след 10 години работа в школата искам да кажа нещо много важно – работата на треньорите в детско-юношеските школи е изключително важна. За мен това не е треньорство, а е мисия. Те не са треньори по футбол само, а те са всичко за децата. Те са учители, треньори, бащи. Може и силно да прозвучи, но хората, които работят в школите, мисия да възпитават децата. Да изградят едни нормални хора в обществото, едни възпитани млади хора. И вече в по-нататъшен момент и професионални футболисти. Нашата работа като треньори и ръководители в детско-юношеския футбол е много важна и дори е по-важна от тази на професионалните треньори. Казвам го съвсем отговорно.
– Школата на „моряците“ редовно захранва мъжкия отбор с талантливи футболисти. През миналата година успяхте и да модернизирате базата. Как оценявате посоката, в която се развиват нещата при подрастващите в клуба?
– Посоката е добра. Много неща направихме и продължаваме да правим в ДЮШ на Черно море. Аз имам едно изключително партньорство с изпълнителния директор на клуба г-н Пламен Андреев. След неговото идване в клуба ДЮШ и въобще клуба, за мен, претърпя голямо развитие и се направиха много неща.
– 50 години е възраст за равносметка. Каква е вашата? Какво ви даде и какво ви взе футбола?
– Мога да кажа след половин век, че футболът ми даде всичко в живота. Направи ме човекът, който съм – нормален, възпитан. Получих уважението на много хора. За това мога да кажа, че съм спечелил много от футбола като цяло. Не става дума за финанси, а за много по-ценни неща. Даде ми популярност и положителна оценка от много хора, доведе до запознанството с жена ми и създаване на моето семейство, изградих и много приятелства и познанства.
– Коя е най-голямата победа в живота ви?
– Най-голямата победа е обичта на феновете, моето семейство и приятелите ми. В тези години срещам много позитивно отношение към мен с всеки изминал ден до днес. Това ме прави изключително щастлив. Срещам хора след над 25 години и те продължават по същия начин да ми показват уважение и подкрепа.
– Синът ви е на 9 години. Тръгна ли по вашите стъпки?
– Не. Гледаме мачове доста често, но не е запален по футбола. Спортува друго – ходи на плуване, има афинитет и към леката атлетика.
– Какво си пожелавате навръх 50-ия си рожден ден?
– Първо, да сме здрави всички в моето семейство. Пожелавам всички хора, които обичат и подкрепят Черно море, да дочакат момента да видят отбора шампион на България. Казвам го съвсем искрено и с голяма надежда. Също така и ако досега са влизали по 20-30 процента момчета от школата, си пожелавам един ден Черно море да постигне много успехи с още повече кадри от ДЮШ. Школата работи и се надявам и занапред мъжкия отбор да печели медали и с помощта на изградени в клуба таланти. Искам да поздравя треньорите в школата и да им пожелая много здраве и успехи.
