На днешния ден,16 май, универсалният играч на Спартак Варна Пламен Михов навършва 66 години. Той е от едно поколение на талантливи играчи на едно отдавна отминало време .Въпреки, че кариерата му приключи през 1982 година едва ненавършил 25 години заради неприятна контузия, рожденикът сподели пред Vsport.bg някои от най-ярките си спомени по футболните терени, които остават вечни в историята на клуба :
„Кариерата ми на играч приключи бързо в сравнение с тази на моите съотборници, но това, което натрупах като преживявания, няма как да бъде изтрито от паметта ми. Аз съм един от малкото играчи на клуба, които са преминали през всички възрастови формации. Като се започне от моя първи треньор във футбола бате Христо Колев, Никола Попов, Георги Капанов, Димитър Видинлиев. През 1970-1971 година под ръководството на Видинлиев в юношите младша възраст бях капитан на момчетата и играех с Живко Господинов и Пламен Гетов. И двамата израстнаха пред очите ми, а по-късно заслужено записаха имената си като част от историята на българския футбол, играха и на С П 86.
С Жиката Господинов и Иван Петров бяхме и си останахме добри приятели. Жалко, че Живко ни напусна млад, а с Ванката се виждаме почти всеки ден. От този отбор аз, Гетов и Господинов заедно влязохме малко по-късно при мъжете. На 17 години вече тренирах със тях при Добромир Ташков. Започнах като централен нападател, но след това треньорът Димитър Дойчинов ме пускаше като халф пред стопера и персонален пазач. Никога няма да забравя и пролетта на 1976 година и моя голов дебют срещу Дунав Русе. Дойчинов определяше групата за мача. Представих се на едно много добро ниво на по време на тренировка преди самия мач и той ме включи в групата. Бях и най-младияt тогава, едва 18 годишен и не очаквах дори да вляза като резерва, но това стана факт. Не само, че дебютирах, но и вкарах два гола във вратата на един от най-добрите им вратари в историята – Игнат Младенов.
За мен паметна дата е 8 май 1976 година. Спечелихме с 3 :0 срещу Тракия Пловдив, а аз отбелязах два гола. Какво щастие ле за мен да играя срещу големите имена на пловдивския футбол Видин Апостолов, Райко Стойнов, Чико Дерменджиев… Единият от двата гола отбелязах след самостоятелен пробив от центъра на игрището, а в наказателното поле след серия от финтове литнах защитниците и вратаря в една посока,преди да насоча топката в мрежата. Даже си спомням че по нашата телевизия излъчиха един подобен гол седмица преди това на големия нидерландски играч Роби Рензенбринк . И до сега се чудя още как на тази крехка възраст съм играл с успех като персонален пазач на някои от най-добрите нападатели в историята на българския футбол – Георги Денев-Кучето ,Петко Петков от Брерое, Спас Джевизов, Начко Михайлов. Даже помня един случай. Играхме срещу Локо Сф като гости. Пазех Начко Михайлов много добре в двубоя. Валеше дъжд, подгизнал терен. В един момент той не се сдържа и ме наплю, но аз бях нахакан младок и така го фраснах, че той падна на земята, а съдията ми показа червен картон, единственият в моята кариера.
Между 1977 и 1981 година бяхме вече изпаднали и играехме в „Б“ група. Изградихме един много стойностен отбор само от юноши и единствено Тошко Гергов си спомням не беше юноша на Спартак. Какво богатство имахме на терена – Краси Зафиров, Енчо Недев, Митко Енчев, Джанито Венков, Живко Господинов, Пламен Гетов, Иван Петров… Тогава под ръководството на Иван Филипов водихме люта битка със Академик София за влизане в „А“ група. Същата година спечелихме и първият по рода си международен турнир „Варненско лято“, като спечелихме срещу Тракия Пловдив с 1:0. На практика решаващи се оказаха двата мача, които изиграхме срещу студентите от Академик. Във втората среща в София водихме дълго време с 1:0 с много хубав гол на Краси Венков -Джани след една чудесна наша скоростна атака. Около 75 минута един пробив отляво на Альоша Димитров отдясно срещу Енчо Недев завърши с негово артистично падане. И на преден план излезе съдията Богдан Дочев, който свири дузпа. Нашият вратар Краси Зафиров усети ъгъла , докосна топката, но тя влезе в мрежата. Този гол се оказа решаващ и те ни изпревариха със точка. По това време Академик разполагаше със най-добрия си отбор за всички времена.
На следващата година те играха за Купата на УЕФА срещу Кайзерслаутерн,а можехме ние да бъдем на тяхно място… Със този силен наш отбор,въпреки, че се състезавахме в „Б“ група играхме и полуфинал за Купата на България, а преди това в епичен мач отстранихме най-добрия отбор по това време ЦСКА, който същата година отстрани Ливърпул игра и полуфинал за КЕШ срещу Байерн.
С идването на Иван Вуцов през 1981 дойдоха и неприятностите за мен. Под негово ръководство изиграх само няколко мача и скъсах менискус. Много неприятна контузия , несполучлива операция и край на кариерата. Иван Вуцов ми възлагаше големи надежди и дори ми каза един ден-„От теб момче ,ще направя най-модерния централен бранител в страната. Но това е животът, съдба, никога не знаеш какво ще стане утре. Все пак пак имах щастието да играя със най-добрите и срещу най-добрите“.